Иван Гранитски: Христо Ботев е другото име на отечествената доблест, на националната идентичност
Иван Гранитски
Христо Ботев е невероятният облик на ера, която със своята неустрашимост и дух, бунтуващ се срещу всевъзможни казионни, конформистки и ограничаващи правила, се опълчва на гнусната философия на „ преклонената главичка, която остра сабя не сече„, на подмазваческото от-търчаване в конака, на ибрикчийското сладострастно блюдолизничене пред мощните на деня. Поетът челник е в това време и най-възвишената идеалистична контратеза на натруфените, надути и изкуствени цветя на мора-листичните взаимни отстъпки на всеки исторически откъслек, който разчита на ерзаца, а не на оригинала.
Никога не пресеква вълнението пред величието на подвига и делото на този необикновен човек – освен талантлив българин, само че и персона на Европа и на света. Затова е доста значимо в навечерието на всяка негова годишнина да си припомняме какво в действителност легитимира Христо Ботев, какво е направил той за нас като честен образец и висша всеотдайност. Колкото повече вникваме в мащабите на изключителната му персона, толкоз повече разбираме философския смисъл на неговото дело. Той ни оказва помощ да се взрем безжалостно самокритично в личните си души, да изследваме криволиците на самостоятелния си темперамент и спорните зигзаги на националния нрав и орис.
Защо 140 години след Освобождението ние, днешните българи, към момента не можем да изтръгнем до дъно робското, което сковава нашите души, откакто имаме невероятната всеотдайност на поборниците за национално избавление? Те са в действителност нашите същински отечествени апостоли. Сравнението е директно. Васил Левски е черен духовник. Той смъква расото, с цел да извърши друго значимо смирение, обещано му от историята и народа. Освен религиозните си отговорности приема и висшия обет да служи до гибел на Отечеството. И неговият Храм става Свободата на Отечеството. Подобно нещо вършат в друга степен, само че еднообразно безкористно Георги Раковски и Любен Каравелов, Христо Ботев и Тодор Каблешков, Захарий Стоянов и Стефан Стамболов. И цялата им активност е отдадена освен на националното избавление на България, пред чийто олтар те се принасят в жертва, само че и на общественото избавление. Всеки един от тях има десетки текстове, публикации, изявления, в които националното и общественото избавление са взаимно обусловени. В същото време те, както и Ботев, в най-висока степен след Левски, съчетават и друго значимо качество на отдадения, на адепта. Те осъзнават и въплъщават свещеното триединство – великата национална душа, великата обществена душа и великата всечовешка душа. Поборниците са уверени, че не можеш да бъдеш жител на своето Отечество, в случай че не си жител на цялото човечество. Но те знаят, че страшното е противоположното – можеш да бъдеш единствено празен космополит, в случай че не обичаш своето Отечество.
И Христо Ботев е един от първите образци на жертвоготовност и на изключителна морална всеотдаденост на идеята. Затова другояче представящите се за глобалисти пишман политици, а в действителност елементарни, с дребни изключения, националпредатели, михлюзи и ибрикчии, са жалки в опита си да накърнят, да откършат стръкче от венеца на Ботев, на Левски, на нашите поборници. Много им се желае на някои модерни псевдополитици да нямаме своите икони. Те протягат ръка на Левски, набивайки настойчиво в съзнанието на цялото българско общество, че той преднамерено е умъртвил ратайчето, а не случайно; по какъв начин се е върнал и го е наръгал с ножа, а след това позорно е избягал. Те, несъмнено, настояват и до момента, че Ботев е конекрадец, разбивач на каси, обирач на благородни чорбаджии. Да не приказваме за Раковски, който съгласно тях неоснователно е героизиран и романтизиран от Иван Вазов и прочие, и прочие.
И ние стигаме до основния въпрос. Какъв е смисълът от саможертвата на поборниците, които работят за освобождението на Отечеството – обществено, национално и духовно? Защо ние не можем да се поучим от техния величествен образец и саможертвоприношение? Нямаме отговори към момента на тези въпроси. Може би времето ще ги даде.
Затова е значимо да се продължава духовният образец, съдбоносно значимо е да се връщаме още веднъж и още веднъж към заветите на Ботев, великата космополитна, обществена и национална Душа. Всяко изпитание да се служи на българското Слово е в действителност изпитание да се служи в Храма на българския Дух, на българската Църква, на българското Образование, на българския Град. Това е градивен опит за духовно строителство, за интелектуален напредък, за прояснение.
Разсъждавайки за подвига на Христо Ботев, националният стихотворец Иван Вазов няколко години след Освобождението показва с провидческа мощ отвратителните обществени метаморфози в българското общество:
„ С преставането на робския живот престават и смелите битки срещу него, тоест пресушават се изворите на юнашките музи. Политиката измеща патриотизма, и фразата – кипежа на сърцата.
Рицарското въодушевление от благородни идеали се заменява със студеното пресметване на своекористните домогвания. Настава интервалът на дребните боричкания на пристрастеностите, на партийните вихрушки, на газетарските героизми, с една тирада, на пошлата прозаичност на парламентарний живот. Не изключваме и тука благородни и патриотически устреми (пориви), възвишени цели, доблестни каузи. Но уви, какъв брой е мъчително да проникнеш в чистотата на побужденията, да отделиш ползата на личността от ползата на положителната идея, които постоянно по този начин неразкъсваемо свързани вървят! А ние всеки път сме повече наклонени да имаме вяра на оногова, който принася мълком жертви без очаквания и без опция да добие облага; ние повече благоговеем пред абнегацията, в сравнение с пред житейската сръчност и успехи; за нас дякон Левски стои извънредно по-високо на бесилницата си, в сравнение с в случай че щастието му го беше възвисило до екзархийския трон; възвишен е Христо Ботев, когато
... там на Балкана,
потопен в кърви, лежи и пъшка;
само че представете си по какъв начин пазарски елементарен и дребен щеше да ни се покаже, в случай че след Думата си, след Прощаване, след Молитвата го видехме в едно министерско кресло, че подписва назначението или отчислението на някое чиновниче вместо декларация към капитана на параходът „ Радецки “! “
Благородният яд и възторг на дядо Вазов са изумително настоящи и през днешния ден. Отново политиката подменя патриотизма, а „ фразата – кипежа на сърцата “.
Някои от актуалните ни пишман политици биха дали благо и драго в случай че можеше да се пренапише историята на България. Колко ли биха били щастливи те, в случай че в духовните послания на Ботев примерно нямаше толкоз мощна обществена сила. Христо Ботев и поборниците за национално и обществено избавление са духовният хемоглобин на нацията. А във вените на днешните наследници на дядо Въльо и хаджи Иванчо Пенчович явно не тече кръв, а лимфатична течност. Затова те си разрешават да приказват за промяна на кирилицата, приканват към „ нов цивилизационен избор “ и лъжат българския народ с плоски, само че купешки слова, че културната ни еднаквост трябвало да се разтвори в общоевропейските критерии и полезности.
Но Христо Ботев и по тази причина тормози и нервира мощните на деня, тъй като когато всеки заслужен българин потъне на 2 юни в 12 часа в смирено съзерцаване и респект пред подвига на героите, това е следващото Ботево обръщение и урок. Урок по национално достолепие, урок по какъв начин да браним и поддържаме чистотата на националното си съзнание като народ със стародавни и велики обичаи и история, урок по какъв начин да съхраним чист пламъка на бащиното ни огнище.
Ако Паисий ни внушава, че би трябвало да знаем и пазим своя жанр и език, в случай че Левски ни напомня, че би трябвало да се борим за своята чиста и свята република, Ботев ни демонстрира пътя, по който ще имаме уважението на другите нации. Не размиването на личната ни културна еднаквост в непознати мостри е пътят за интеграцията ни в съвременна Европа през днешния ден. Още Ботев и духовните му съратници са знаели, че нашият народ ще бъде почитан таман поради националната си и културна специфичност. В симфонията на европейските нации ние сме единствено един обособен, само че незаместим по своето звучене инструмент. Никой от обединените европейски нации няма да ни почита, в случай че счупим нашия неповторим народен инструмент. Нима си имаме вяра, че гайдата може да звучи като цигулка?
Мислейки за Ботев, ние мислим за националната си горделивост и чест. Ние си припомняме онази величествена историческа метафора на седмичното духовно бдение на Левски и Ботев в една мразовита воденица оттатък Дунава. Ние като че ли чуваме гласовете на двамата апостоли на българската гражданска война. И разбираме за какво народът по този начин тачи тези същински национални икони. Защото във и посредством тях българският народ непрекъснато се самоосъзнава като почтена и свободолюбива нация, непрекъснато се самоочиства от метастазите на жилавата дядовъльовщина и хаджииванчопенчовщина. И тъй като най-накрая по този начин галванизира своята кръв със светлината на героизма, храбростта и саможертвата.
Христо Ботев е освен първата и най-ярка манифестация на българския породист талант, както твърди Гео Милев, само че и най-категоричното доказателство, че е невероятно да се сътвори нова страна, възкръснала от руините на дълговечното иго, без икони, нравствени идоли, обществени пътепоказатели. Войводата стихотворец въплъщава в това време и неизкоренимата дарба на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самовъзкресява след епохи непознато робство. Ето на този изумителен и неповторим генетичен код е представител Христо Ботeв. И по тази причина той е огнедишащото сърце на националната и обществената гражданска война, до момента в който Апостола Левски е разсъдъкът и организационното острие на тази гражданска война.
Днес, при започване на ХХI век, е добре да напомним разсъжденията на националния стихотворец Иван Вазов за нашия воин: „... Вечно неспокоен, бунтующ се срещу всичките признати правила, обичаи и публичен морал, той стана неосъществим и въоръжи срещу себе си обществото... Само в разгулната и родна атмосфера на хъшовете, в кръгът на които можеше свободно да диша, той се чувствуваше в детайла си. Той си ги подчини всичките посредством духовното си предимство. Той радостно делеше с тях апетит, ограничения и неизвестността за утрешний ден, както и вярата да развее хайдушкия флаг в Стара планина. И като очакваше тоя ден на битка за свободата на България, той проповядваше свободата на цялото человечество, всемирното тъждество, което видя във формата на комунизмът. “
Без подозрение ние безспирно, весден би трябвало да мислим за нравствения образец, величавото героико-историческо наличие и персонална неудържима харизма на създателя на „ Борба “, „ На сбогуване “, „ Хайдути “, „ Моята молитва “, „ Смешен рев “ и „ Политическа зима “, в случай че желаеме да се самоутвърдим като почтена и самостоятелна българска нация през ХХI век в границите на Европейския съюз.
Христо Ботев е другото име на отечествената героизъм, другото име на националната еднаквост, другото име на расовия български талант.
Мислейки за Ботев в тези му величави духовни ипостаси, ние разсъждаваме за себе си, за своите лични чест и горделивост, за непрекъснатото възкресение на България, на нейната велика национална Душа!
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Христо Ботев е невероятният облик на ера, която със своята неустрашимост и дух, бунтуващ се срещу всевъзможни казионни, конформистки и ограничаващи правила, се опълчва на гнусната философия на „ преклонената главичка, която остра сабя не сече„, на подмазваческото от-търчаване в конака, на ибрикчийското сладострастно блюдолизничене пред мощните на деня. Поетът челник е в това време и най-възвишената идеалистична контратеза на натруфените, надути и изкуствени цветя на мора-листичните взаимни отстъпки на всеки исторически откъслек, който разчита на ерзаца, а не на оригинала.
Никога не пресеква вълнението пред величието на подвига и делото на този необикновен човек – освен талантлив българин, само че и персона на Европа и на света. Затова е доста значимо в навечерието на всяка негова годишнина да си припомняме какво в действителност легитимира Христо Ботев, какво е направил той за нас като честен образец и висша всеотдайност. Колкото повече вникваме в мащабите на изключителната му персона, толкоз повече разбираме философския смисъл на неговото дело. Той ни оказва помощ да се взрем безжалостно самокритично в личните си души, да изследваме криволиците на самостоятелния си темперамент и спорните зигзаги на националния нрав и орис.
Защо 140 години след Освобождението ние, днешните българи, към момента не можем да изтръгнем до дъно робското, което сковава нашите души, откакто имаме невероятната всеотдайност на поборниците за национално избавление? Те са в действителност нашите същински отечествени апостоли. Сравнението е директно. Васил Левски е черен духовник. Той смъква расото, с цел да извърши друго значимо смирение, обещано му от историята и народа. Освен религиозните си отговорности приема и висшия обет да служи до гибел на Отечеството. И неговият Храм става Свободата на Отечеството. Подобно нещо вършат в друга степен, само че еднообразно безкористно Георги Раковски и Любен Каравелов, Христо Ботев и Тодор Каблешков, Захарий Стоянов и Стефан Стамболов. И цялата им активност е отдадена освен на националното избавление на България, пред чийто олтар те се принасят в жертва, само че и на общественото избавление. Всеки един от тях има десетки текстове, публикации, изявления, в които националното и общественото избавление са взаимно обусловени. В същото време те, както и Ботев, в най-висока степен след Левски, съчетават и друго значимо качество на отдадения, на адепта. Те осъзнават и въплъщават свещеното триединство – великата национална душа, великата обществена душа и великата всечовешка душа. Поборниците са уверени, че не можеш да бъдеш жител на своето Отечество, в случай че не си жител на цялото човечество. Но те знаят, че страшното е противоположното – можеш да бъдеш единствено празен космополит, в случай че не обичаш своето Отечество.
И Христо Ботев е един от първите образци на жертвоготовност и на изключителна морална всеотдаденост на идеята. Затова другояче представящите се за глобалисти пишман политици, а в действителност елементарни, с дребни изключения, националпредатели, михлюзи и ибрикчии, са жалки в опита си да накърнят, да откършат стръкче от венеца на Ботев, на Левски, на нашите поборници. Много им се желае на някои модерни псевдополитици да нямаме своите икони. Те протягат ръка на Левски, набивайки настойчиво в съзнанието на цялото българско общество, че той преднамерено е умъртвил ратайчето, а не случайно; по какъв начин се е върнал и го е наръгал с ножа, а след това позорно е избягал. Те, несъмнено, настояват и до момента, че Ботев е конекрадец, разбивач на каси, обирач на благородни чорбаджии. Да не приказваме за Раковски, който съгласно тях неоснователно е героизиран и романтизиран от Иван Вазов и прочие, и прочие.
И ние стигаме до основния въпрос. Какъв е смисълът от саможертвата на поборниците, които работят за освобождението на Отечеството – обществено, национално и духовно? Защо ние не можем да се поучим от техния величествен образец и саможертвоприношение? Нямаме отговори към момента на тези въпроси. Може би времето ще ги даде.
Затова е значимо да се продължава духовният образец, съдбоносно значимо е да се връщаме още веднъж и още веднъж към заветите на Ботев, великата космополитна, обществена и национална Душа. Всяко изпитание да се служи на българското Слово е в действителност изпитание да се служи в Храма на българския Дух, на българската Църква, на българското Образование, на българския Град. Това е градивен опит за духовно строителство, за интелектуален напредък, за прояснение.
Разсъждавайки за подвига на Христо Ботев, националният стихотворец Иван Вазов няколко години след Освобождението показва с провидческа мощ отвратителните обществени метаморфози в българското общество:
„ С преставането на робския живот престават и смелите битки срещу него, тоест пресушават се изворите на юнашките музи. Политиката измеща патриотизма, и фразата – кипежа на сърцата.
Рицарското въодушевление от благородни идеали се заменява със студеното пресметване на своекористните домогвания. Настава интервалът на дребните боричкания на пристрастеностите, на партийните вихрушки, на газетарските героизми, с една тирада, на пошлата прозаичност на парламентарний живот. Не изключваме и тука благородни и патриотически устреми (пориви), възвишени цели, доблестни каузи. Но уви, какъв брой е мъчително да проникнеш в чистотата на побужденията, да отделиш ползата на личността от ползата на положителната идея, които постоянно по този начин неразкъсваемо свързани вървят! А ние всеки път сме повече наклонени да имаме вяра на оногова, който принася мълком жертви без очаквания и без опция да добие облага; ние повече благоговеем пред абнегацията, в сравнение с пред житейската сръчност и успехи; за нас дякон Левски стои извънредно по-високо на бесилницата си, в сравнение с в случай че щастието му го беше възвисило до екзархийския трон; възвишен е Христо Ботев, когато
... там на Балкана,
потопен в кърви, лежи и пъшка;
само че представете си по какъв начин пазарски елементарен и дребен щеше да ни се покаже, в случай че след Думата си, след Прощаване, след Молитвата го видехме в едно министерско кресло, че подписва назначението или отчислението на някое чиновниче вместо декларация към капитана на параходът „ Радецки “! “
Благородният яд и възторг на дядо Вазов са изумително настоящи и през днешния ден. Отново политиката подменя патриотизма, а „ фразата – кипежа на сърцата “.
Някои от актуалните ни пишман политици биха дали благо и драго в случай че можеше да се пренапише историята на България. Колко ли биха били щастливи те, в случай че в духовните послания на Ботев примерно нямаше толкоз мощна обществена сила. Христо Ботев и поборниците за национално и обществено избавление са духовният хемоглобин на нацията. А във вените на днешните наследници на дядо Въльо и хаджи Иванчо Пенчович явно не тече кръв, а лимфатична течност. Затова те си разрешават да приказват за промяна на кирилицата, приканват към „ нов цивилизационен избор “ и лъжат българския народ с плоски, само че купешки слова, че културната ни еднаквост трябвало да се разтвори в общоевропейските критерии и полезности.
Но Христо Ботев и по тази причина тормози и нервира мощните на деня, тъй като когато всеки заслужен българин потъне на 2 юни в 12 часа в смирено съзерцаване и респект пред подвига на героите, това е следващото Ботево обръщение и урок. Урок по национално достолепие, урок по какъв начин да браним и поддържаме чистотата на националното си съзнание като народ със стародавни и велики обичаи и история, урок по какъв начин да съхраним чист пламъка на бащиното ни огнище.
Ако Паисий ни внушава, че би трябвало да знаем и пазим своя жанр и език, в случай че Левски ни напомня, че би трябвало да се борим за своята чиста и свята република, Ботев ни демонстрира пътя, по който ще имаме уважението на другите нации. Не размиването на личната ни културна еднаквост в непознати мостри е пътят за интеграцията ни в съвременна Европа през днешния ден. Още Ботев и духовните му съратници са знаели, че нашият народ ще бъде почитан таман поради националната си и културна специфичност. В симфонията на европейските нации ние сме единствено един обособен, само че незаместим по своето звучене инструмент. Никой от обединените европейски нации няма да ни почита, в случай че счупим нашия неповторим народен инструмент. Нима си имаме вяра, че гайдата може да звучи като цигулка?
Мислейки за Ботев, ние мислим за националната си горделивост и чест. Ние си припомняме онази величествена историческа метафора на седмичното духовно бдение на Левски и Ботев в една мразовита воденица оттатък Дунава. Ние като че ли чуваме гласовете на двамата апостоли на българската гражданска война. И разбираме за какво народът по този начин тачи тези същински национални икони. Защото във и посредством тях българският народ непрекъснато се самоосъзнава като почтена и свободолюбива нация, непрекъснато се самоочиства от метастазите на жилавата дядовъльовщина и хаджииванчопенчовщина. И тъй като най-накрая по този начин галванизира своята кръв със светлината на героизма, храбростта и саможертвата.
Христо Ботев е освен първата и най-ярка манифестация на българския породист талант, както твърди Гео Милев, само че и най-категоричното доказателство, че е невероятно да се сътвори нова страна, възкръснала от руините на дълговечното иго, без икони, нравствени идоли, обществени пътепоказатели. Войводата стихотворец въплъщава в това време и неизкоренимата дарба на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самовъзкресява след епохи непознато робство. Ето на този изумителен и неповторим генетичен код е представител Христо Ботeв. И по тази причина той е огнедишащото сърце на националната и обществената гражданска война, до момента в който Апостола Левски е разсъдъкът и организационното острие на тази гражданска война.
Днес, при започване на ХХI век, е добре да напомним разсъжденията на националния стихотворец Иван Вазов за нашия воин: „... Вечно неспокоен, бунтующ се срещу всичките признати правила, обичаи и публичен морал, той стана неосъществим и въоръжи срещу себе си обществото... Само в разгулната и родна атмосфера на хъшовете, в кръгът на които можеше свободно да диша, той се чувствуваше в детайла си. Той си ги подчини всичките посредством духовното си предимство. Той радостно делеше с тях апетит, ограничения и неизвестността за утрешний ден, както и вярата да развее хайдушкия флаг в Стара планина. И като очакваше тоя ден на битка за свободата на България, той проповядваше свободата на цялото человечество, всемирното тъждество, което видя във формата на комунизмът. “
Без подозрение ние безспирно, весден би трябвало да мислим за нравствения образец, величавото героико-историческо наличие и персонална неудържима харизма на създателя на „ Борба “, „ На сбогуване “, „ Хайдути “, „ Моята молитва “, „ Смешен рев “ и „ Политическа зима “, в случай че желаеме да се самоутвърдим като почтена и самостоятелна българска нация през ХХI век в границите на Европейския съюз.
Христо Ботев е другото име на отечествената героизъм, другото име на националната еднаквост, другото име на расовия български талант.
Мислейки за Ботев в тези му величави духовни ипостаси, ние разсъждаваме за себе си, за своите лични чест и горделивост, за непрекъснатото възкресение на България, на нейната велика национална Душа!
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ